За него антипод на любов не бе омраза, а смърт, казва поетесата и споделя, че сред най-хубавите спомени е моментът, когато заедно във Венеция хранели гълъбите, а те кацали по ръцете и главите им
Гълъбът на Антоний Бинчев каца на раменете на хората, които го обичат
Интервю на Димитър Мишев с поетесата Елка Василева за в. "Компас"
-Антоний Бинчев е рисувал и с думи, и с бои. Стиховете му са живи, пълни са с чувства. Какво го вдъхновяваше?
-За него всичко беше повод за стих. Повечето хора гледат, но не виждат… Антоний виждаше… Виждаше не само с очите, но и със сърцето си, колкото и тривиално да звучи. Той виждаше гълъбите, трохичките, към които гладно посягат с човки, виждаше и други гладни очи, вперени обаче в гълъба… И рисуваше картината.
Виждаше празната рамка и я населяваше с образи. Най-често наблягаше върху контрастите. За него антипод на любов не бе омраза, а бе смърт. Той не можеше да си представи живот без любов… Често повтаряше, че на гроба му трябва да напишат епитафията: Той обичаше да обича.
-Мистиците казват, че сродните души са свързани с незрими нишки. С какво те привлече той? Как съдбата ви срещна?
-Не мога да назова нещо конкретно. Сякаш винаги съм го познавала… Даже имам стихотворение, което започва така: „Сърцето ми те разпозна, преди да те съзрат очите…” Познавах го много преди да се запознаем реално. Знаех кой е и всеки път, когато го зърнех на улицата, си казвах: „Аха, това е Антоний”. Но тогава не съм предполагала, че един ден ще сме заедно. Просто се случи… И душите ни се разпознаха… Разговаряхме сякаш безконечно – и с думи, и с очи… Толкова много ми е разказвал за детството си, че неговите спомени сякаш са и мои.
-Кой е най-хубавият ти спомен от времето, когато чуваше гласа на Антоний Бинчев не само от неговите стихове?
-Всичките ми спомени са хубави. Не мога да определя само един… Може би бих откроила Венеция… На „Сан Марко“ хранехме гълъбите… Те кацаха по ръцете, по главите ни… Венеция бе мечтата ми, даже повече от мечта – беше символ! Той сбъдна този блян! Споделихме го красиво… После си измислихме нова мечта – да споделим Париж. За жалост – осъществих я без него.
-От слайдовете с фотоси, които вървяха на монитора по време на творческата среща, става ясно, че едва сте успели да поместите веселяшките моменти и снимките с приятелите. Той е намирал във всичко нещо забавно. Някой би могъл да помисли, че животът с него е бил безкраен купон. Такъв ли беше?
-Антоний беше душа на всяка компания, имаше неизчерпаемо чувство за хумор! Понякога трапезата ни беше оскъдна, но смехът у дома никога не секваше. Дори когато беше отчаян, че не може да си намери работа, пак се смееше… на орисията си…
-А чия беше идеята за тази творческа среща?
-С приятели говорехме за него, как са изминали 9 години, а сякаш беше вчера… И съвсем спонтанно си казахме: „Хайде да го почетем с творческа вечер!” Росен Друмев и Георги Христов бяха едни от инициаторите. И го направихме! Мисля, че Антоний беше с нас в Дома на писателя, наистина беше… Някой ден пак ще го поканим да ни поговори чрез стихове. Има доста непубликувани, а приятелят му Евгений Халачев е рисувал негови портрети. Така че, ще се опитаме да направим още една книга...
