Ангел Хаджипопгеоргиев: Истинната Поезия се пише със затворени очи и изключен мозък

Бездарниците и графоманите, както и останалите плъхове на Прехода се чувстват като риби във вода, защото намират подкрепата на политическата мафия, каза той

/Интервю на Димитър Мишев с писателя за в. "Компас"/

Патриотизмът не е само да се подскача по площадите, а да се работи по просвещаването на Народа, особено на младите хора, които са като омагьосани от чалга, порнография, алкохол и наркотици. Това каза в интервю за в. „Компас“ писателят Ангел Хаджипопгеоргиев, който от седем години живее в Англия, но наскоро представи новата си книга - „Безсънни промеждутъци. 23 литературни експеримента“.

 Според него истинната поезия се пише със затворени очи и изключен мозък. Пред наш репортер той е казал на всеослушание, че не желае да бъде наричан с думата "поет", защото не му се ще да бъде под един знаменател с разните графомани и стихоблудци, с грандоманите-егоцентрици, които четат само себе си и се награждават помежду си.
Нека не забравяме, че Музата поставяна на първо място сред останалите Музи/Калиопа/ е майка на нашия Орфей, който е донесъл Светлината на Балканите, добавя писателят.
Предговора на новата си книга той споделя, че няма за цел да се бори с нищо, а само да демонстрира 23 молекули красота, добавяйки ги в лъжицата мед, плуваща в бъчвата катран, изпълнена с кич и духовна мизерия. „Точно поради тази причина заглавието на книгата априори я разграничава от класическия превод, същевременно указвайки нейната същност като сборник от съвместни творби. Как обаче могат да бъдат съвместни тези творби, след като си имат автори, ще се усъмни някой...“, добавя Хаджипопгеоргиев.
Преди време той помолил свой приятел, който живее от 20 години в Лондон и владее английския език по-добре от половината местен народ, да преведе няколко негови разказа. „Бях учуден не толкова от отказа, колкото от аргумента му, който звучеше така: "След превода ми твоите разкази вече ще са мои разкази". Тогава просто реших, че не му се занимава и е намерил нестандартно оправдание, но когато влязох в кухнята на подобна дейност, се убедих, че има нещо такова и при всяко положение след превода текстът се променя по обективни и субективни причини. Това отдавна съм си го доказал, сравнявайки преводите на Есенин от Недялко Йорданов и от Иван Николов, където всяка творба си беше напълно друга и всеки преводач бе оставил по нещо от собствения си стил“, разказва писателят с най-дългото име.
„Напълно нормална ситуация, която обаче ми се проясни едва, когато за n-ти път прочетох вече готовите "адаптации". И с абсолютна сериозност и отговорност мога да кажа, че те са вече общи творби между мен и авторите, където естествено моето участие е някакви нищожни проценти, но го има неизбежно. И откровено си признавам без всякакъв натиск, че при прословутото "адаптиране" не съм мислил за дактили, амфибрахии, рими и ритмики, а само за смисъла на изказа и неговата самобитна природа, конкретно идваща от сърцето на автора. И не аз съм измислил тезата, че творба, лишена от смисъл, е само блудство с изкуството и представлява откровена безвкусица, задоволяваща егото на самовлюбения си автор. Нещо като "Бял кръг на бял фон"...“, добавя авторът на „Безсънни промеждутъци. 23 литературни експеримента“.


Своето адаптиране на стихове той нарича авантюристична магия:
„Всичко тръгна от Робърт Пен Уорън, когото знаем като автор на световноизвестния бестселър "Цялото кралско войнство" и още няколко преведени на български романи, но малко от нас знаят, че той е наричан и "Поетът на планините", и има прекрасни стихотворения, някои от които ще видите в тази книга. Тъй като стихосбирката с негови творби, която притежавах, изчезна от библиотеката ми, в кореспонденцията с добрата ми съгражданка и съмишленичка Елена Диварова реших да я запозная все пак с някои негови неща и се стигна до първите "адаптации", разказва писателят-езотерик.
„Влизайки в суровия текст, започнах да се чувствам като в кино, получавайки направо визия върху базата на откровения, драстично художествен изказ, който ме телепортираше сякаш в "сънни промеждутъци", както по-късно прочетох при Мигуел Анхел Гомез“, добавя той.
Завършените текстове на български език така ме въодушевиха, че изпаднах в състояние на "радостен ужас", споделяйки го с един-единствен човек, който веднага ме подкрепи морално. И ме обзе абсолютно странен ентусиазъм да правя още такива адаптации, макар да пиша книга, да чета огромна база информация, свързана със същата тази книга и да се занимавам с още куп други неща“, разказва Хаджипопгеоргиев.
Той споделя, че с творбите на Хорхе Луис Борхес се е запознал в ранната си младост, но отново докоснал под давлението на Диварова.
„Оказва се, че този доста мистичен поет, прозаик и публицист е имал договор със своя издател в рамките на една година /365 дни б.а./ да сътвори 23/двадесет и три б.а./ стихотворения, за да му се издадат в стихосбирка. Асоциациите ми не знам защо ме насочиха към някои дами и господа, които с безгрижна лекота правят по толкова в рамките на ден-два, издавайки книги с по 100-200 стихотворения вътре в "сакралното лоно". Същите тези мои асоциации ме наведоха на мисълта да се направят само 23 броя книжки с по 23 творби, като пожеланието е това да се случва всяка година“, разказа писателят.

– Новата ви книга „Безсънни промеждутъци. 23 литературни експеримента“ може да стигне до душите и сърцата на читателите, но ако позволите да перифразирам думите ви, стиховете на Феликс Гранде, Мигуел Анхел Гомез, Ангел Креспо, Робърт Пен Уорън и др. вече са ваши. Колко безсънни нощи ви бяха нужни за тези 23 литературни експеримента?
– Не съм ги броил, но не бяха малко. Интересното е, че безсънието не бе заради извършване на прословутите адаптации, а най-вече, за да мога да се насладя на прекрасните стихове и невероятната дълбочиност при изказа у тези чудесни автори. Признавам си също, че някои от тези имена изобщо не бях ги чувал, но сега те станаха нещо като мои абстрактни приятели и дори братя по духовност. А стихотворенията са мои дотолкова, доколкото са преминали през мен, но си остават творби на своите автори, които надлежно са упоменати над стихотворенията, дори с камерна биография. Или, ако говорим в проценти, то те са мои на не повече от 4-5%, поради намесата ми там, където просто изразите са тромави или неприемливи на български език. И ще си призная още нещо – щях да бъда безкрайно щастлив, ако можех да пиша като тези творци, които мъничко ме комплексираха, същевременно връщайки ми надеждата, че този свят не е деградирал тотално и докато я има тази красота на мисълта и докато се четат подобни произведения на човешкия гений имаме шанс да бъдем върху Земята. Тревожното в случая е, че премиерите на книги, изложбите на картини и театралните спектакли се посещават от една шепа хора, докато хиляди ходят на чалгарските концерти или на футболтните мачове, където организирано и задружно псуват с пълен глас противниковия отбор на майка /за справка -мачът между Берое и Ботев/.
По света не е по-различно и разните пърформанси с невидими картини или фекалии в консерви жънат небивал интерес, както и концертите на улична музика, в която англоезичната псувня е през дума. Човек трябва да притежава стабилни първи седем години за да оцелее в този идиотски гмеж на безвкусица и бездуховност.
– В предговора на книгата обаче признавате, че „ако според Сервантес Свободата е на върха на копието, то свободата на превода при тези 23 стихотворения не е дори на върха на молива“...
– Не е на върха на молива, защото пиша директно на компютъра. Иначе както заявявам в предговора на книгата – тези стихове са "освободени" от всякакви норми и правила, освен от чистата граматика, която безкрайно уважавам.
– Пишейки за преводачите, разказвате как ортодоксалната наука със зъби и нокти защитава статуквото на собствената си конюнктура, замествайки Светата Инквизиция в ограничаването на всичко извън нейните закони и постулати. Повечето от българските поети, превеждат стиховете си на други езици. Не е ли по-лесно да издадете още една книга със свои стихове и защо приехте това предизвикателство?
– Наистина ортодоксалната Академика си е присвоила функциите на цензор и цербер, като налага своите правила и никой не може да ме спре да я обвиня в лицемерие, защото самите академични филолози пристъпват тези свои правила, пишейки без главни букви и препинателни знаци, премирайки в конкурсите си отявлени бездарници, графомани и словоблудци. Не се държа като ощипана девственица, защото на премиерата на книгата имаше достатъчно представители на официалната наука, които ме подкрепят. Но и доста от тези, които обещаха да дойдат, а не го направиха по този начин показаха неуважението си към мен като приятел и разбира се демонстрираха презрението си към това, което съм извършил и мисля да продължа да върша. "Как може някакъв си бивш миньор, зидар, електротехник и дресьор на кучета да пипа с мръсните си ръце Поезията. Че и графиките да са негови в книгата. Че и песни по негови текстове да се пеят. Как може тоя ми ти Хаджипопгеоргиев без да знае чужди езици да показва чуждоезични стихове, че дори публикуваните адаптации в сайта PlovdivLit да са в началото на класациите?".
Може би такива въпроси си задават тези дето пишат по 20 стихотворения на ден и издават книги с по 100-200 вътре в тях. А Борхес е имал договор с издателя си, ако в рамките на календарната година напише 23 стихотворения да му бъде издадена стихосбирка. От тук и ми дойде идеята да правя по 23 книжки с 23 творби вътре в тях.
– А с какво ще ни изненадате в следващата си книга?
– Решил съм да бъде със стихове, посветени на музиката. Първо мислех да представя само един автор, но ми се видя доста дискриминиращо, независимо че си имам вече няколко фаворита. Уистън Хю Одън, Робърт Пен Уорън, Алфред лорд Тенисън са разбиващи всякакви представи и се радвам, че поне в сайта вече може да се прочетат по няколко техни грандиозни творби. Но няма как в огромното море поезия да се извади и покаже всичко от един само човек. Колкото успея все си е постижение. Дори вече мога да се хваля и да се гордея с първата си книга в тази посока. И трябва малко да се кротна, за да поработя по книгата, която тотално зарязах заради чуждата поезия. Разбира се няма напълно да спра, а просто ще сваля темпото. Колкото до моите стихове, то имам доста преведени на руски и едно предложение за издаването им от Волгоградския Университет, но все още се двоумя, още повече, след като се докоснах до извънземната поезия на "моите поетични приятели" не съм уверен в качеството на своите си поетични изблици, писани в рамките на повече от три десетилетия.
– А получавате ли все още заплахи заради острия си език?
– Един фейсбук-приятел ми изпрати снимка на бесилка, с предупреждението, че измениците ще бъдат бесени. На въпроса ми дали има три милиона бесилки и толкова палачи за всички, които сме в чужбина ми се отвърна, че става дума специално за мен, защото съм правел реклама на англоговорящи поети, в частност американски. И ми се препоръча, ако не желая да бъда обесен да превеждам българска поезия на английски и да просвещавам "тъпите англичани", които са отявлени врагове на България и заради тях Истамбул не е български, а турски. Как да му се обясни на един такъв "родолюбец", че да се превежда на език, който не е майчин за преводача е непосилна задача и как да му се вкара във фанатична главичка, че изкуството е аполитично. И как да го попитам защо не реагира, когато издадоха "Под игото" на маймуница, а си избива комплексите чрез такива като мен, но просто го махнах от "приятели" и казусът се реши сам.
– Споделяте, че новата ви книга няма за цел да се бори с нищо, а само да демонстрира 23 молекули красота, добавяйки ги в лъжицата мед, плуваща в бъчвата катран, изпълнена с кич и духовна мизерия. Точно поради тази причина заглавието на книгата я разграничава от класическия превод, същевременно указвайки нейната същност като сборник от съвместни творби. Красотата не може да потъне в катрана, олицетворяващ бездарието, но не може и да спаси света, в който живеем. Какво трябва да променим, за да се освободим от катрана?
– "Красотата ще спаси Света" е казал Фьодор Достоевски. Във връзка с книгата си "ГНЯВ" преди година споделих, че нашата борба с бездарието и кича е в създаването и показването на красота. Няма как да разстрелваме носителите и разпространителите на идиотските "творби" във всички области на Изкуството, защото живеем във време на толерантност и свобода на творчеството. Жалкото е, че точно толерантността играе лоша шега с Красотата, защото грозното и пошлото са много по-агресивни и безочливи, избутвайки и дори унищожавайки качествените автори от сцената на Живота. Книгата"Безсънни промеждутъци" е безкрайно нищожна сред блатото на сивата графоманщина и комплексарщина за да бъде някакъв фактор, но е още едно мое "изокване" срещу мрака, който бавно настъпва срещу един Народ, който "1500 години е давал на непросветена Европа императори и закони", както казва Матей Преображенски.
Като наблюдавам ситуацията в Родината, то при тази брутална медийна и политическа кампания за промяна на съзнанието, за потъпкване на вековните ни традиции и смазване на пословичната ни духовност и интелект, не ни остава нищо освен сами да спасяваме себе си и нашите семейства. Такива като мене стават все по-малко, защото както вече казвам доста пъти "Патриотизмът не е само да се подскача по площадите, а да се работи по просвещаването на Народа, особено на младите хора, които са като омагьосани от чалга, порнография, алкохол и наркотици". Българските интелектуалци както всички от тази порода са нежни и плашливи. Малко от тях се изправят срещу заливащата ни простотия и бездуховност, защото у нас това се наказва. Не визирам алкохолизираните и комплексирани непризнати гении, които блесват по медиите за някави си мигчета с измислени свои протести, още повече техните прояви също се толерират за да може обикновените хорица да се отвращават от "разните писатели и поети".
– Пишете, че "ентусиазъм" означава "съчетаване с Бога", а "поезия" идва от шумерското "похе ихи" и означава "гърлото на бога", а накрая завършвате с това, че на обезмузения поет му остава само възможността да прави "адаптации", оставайки в творчески контакт с Гърлото на Бога. Защо съвременниците все по-често „изнасилват“ въображението си, вместо да пишат само, когато имат муза?
– Да. Поезия съвсем не значи "правя, създавам" както се пише в учебниците или в Уикипедия. И е напълно логичен превода "Гърлото на Бога", защото истинната Поезия се пише със затворени очи и изключен мозък. Това още Платон го е писал, но по свой си начин. Наистина "Ентусиазъм" в първия си смисъл е означавал съчетаване с Бога, а в последствие преминава като значение за въодушевление, духовен подем. За своя собствена радост моя контакт с Гърлото на Бога почти не прекъсва, тъй като си намерих още един способ, а именно в правенето на "адаптации". Трудно е, когато животът е проза да се пише поезия, освен ако човек е шизофреник или графоман, но пък може да се показва чуждата такава. Благодарен съм на Провидението и най-вече на Елена Диварова, без която тази книга нямаше да съществува. Мога уверено да кажа, че намерих още един смисъл на съществуване, потъвайки в океана от мерена и нетолкова мерена реч. Заедно с музиката, постоянно присъстваща в живота ми поезията ми дава напълно адекватен смисъл, който ме изпълва и държи жив. Мога да декларирам напълно трезво, че се чувствам, ако не щастлив, то поне радостен от това, което правя. Преди доста време казах на всеослушание, че не желая да бъда наричан с думата "поет", защото не ми се ще да бъда под един знаменател с разните графомани и стихоблудци, с грандоманите-егоцентрици, които четат само себе си и се награждават помежду си. Отговорно заявявам, че "графоманията" е патологично състояние и е много жалко дето няма цензура, която би забранила 80% от тези дето размахват разни памфлети из интернет-пространството, както и по разните творчески форуми и разбира се по конкурсите. Разочарованието ми се допълва с безкрайните раздори и скандали в писателско-поетичните среди, наличието на десетки съюзи, общества и разни други текезесета, постоянно враждуващи помежду си в желанието да докажат кой е по-велик творец и къде трябва да се наливат парички от европейските фондове. Бездарниците и графоманите, както и останалите плъхове на Прехода сега се чувстват като риби във вода, защото намират подкрепата на политическата Мафия и на некадърниците във висшите интелектуални среди, които за да се задържат по креслата си изпълняват директивите, наложени им отгоре в услуга на враговете български.
– След „Исусови хроники“ и „Гняв“ името ви попадна в списъка на артдесидентите, които жълтите парцали на Пеевски отразяват само, когато имат възможност да „наплюят“. Не сте нито бездарник, нито сте сред обезмузените послушковци, на които се дават награди, за да изпълняват Доктрината „Дълес“. Как да спасим душите си от „катрана“, с който поръчковите медии ни заливат?
– Не се чувствам десидент или нещо кой-знае колко различно, но мога да си позволя откровеност и макар да пише в Писанието "Не съди за да не бъдеш съден" мога да изкажа още ведниж /за кой ли път/ своето възмущение от ужасното състояние на българската култура в пълния ѝ профил. Нека читателите се опитат да ме разберат, защото на премиерата на последната ми книга една преводачка ме обвини, че плюя по България. Никой не знае каква рекламна кампания провеждам на Острова вече повече от 7 години и колко англичани са я посетили под моето персонално давление. Аз си позволявам да споделя своите виждания относно сакрални неща, които бавно и умишлено се рушат, смазват и забравят. Изразявам своята загриженост, своята съпричастност и това не е демагогия, защото делата ми ме подкрепят. Не ме е страх от нищо и мога да си позволя болезнена откровеност, с горчивината, че това се прави за n-ти път и то не само от мен, а ефект няма никакъв. Кучетата си лаят, а ужасна песен ще ни представя на Евровизия, докато прекрасната "Гълъбо" я пускат инцидентно по БГ радио. Песовете си лаят, а по литературните конкурси се номинират явни безсмислици и дори стихове, гаврещи се с национални светини. Моля се всеки ден на моя си Бог дано да се намерят достойни хора, които да оглавят културата в България, да се спре заливащата ни отвсякъде помия на бездуховност и явна простащина, защото Светът ни показа уважение, номинирайки Пловдив за втори път да бъде Културна Столица, но ако същият този Свят се запознае с действителното състояние на нашата Култура отношението ще се промени драстично. Просвещението е единствения начин да се запази българския дух, да се съхранят традициите ни, които отдавна са се доказали във всички области на Изкуствата. Нека не забравяме, че Музата поставяна на първо място сред останалите Музи/- Калиопа/ е майка на нашия Орфей, който е донесъл Светлината на Балканите! 

Елена Диварова: С възторг от красотата

 

Бях свидетел на раждането на тази книга. Ангел Хаджипопогеоргиев работеше с ентусиазъм и самоотверженост, присъщи на безкористните служители на доброто. Той преведе, доведе до бъдещите си читатели 23 стихотворения, за да сподели възторга си от красотата и преклонението си пред човешкия гений. Книгата е ценна заради с грамотността на сърцето, заради яснотата и дълбочината на замисъла, от който е воден преводачът. В нея срещаме конструкции и художествени решения, които – осмислени чрез заглавието, звучат интригуващо. Ангел Хаджипопогеоргиев е в мисията си на събирач на стихове, той не натрапва идеите си, а съсредоточено ги защитава и така зарежда читателя с импулсивност и вътрешна енергия. Срещите с творби на поети от Европа и Америка е проба както за автора на този сборник, така и за малкото негови съмишленици, които ще се докоснат до шепата преброени страници.

КРАКЪТ НА ЛЯТОТО

 Паоло Аграти
Когато кракът на лятото
разтегне вени между буците,
додето пали свойте цветове
кленът още не знае,
че ще става цигулка.