* Интервю на Михаил Димитров с барда, спечелил две награди от “Солени ветрове”
Бардът Бойко Георгиев е двукратен лауреат на Летни празници на изпятата поезия „Солени ветрове”. През 2009 г., когато фестивалът за първи път събира в Бургас поети с китара от цялата страна, той получи наградата за непримиримост и вдъхновение “Черният пясък”. Преди 4 месеца спасителят на плажа, който може да те разсмее дори и ако в очите ти напират сълзи, бе удостоен и с приза “Точка от безкрая” за добре разказана история.
Бойко Георгиев впечатлява с артистичното си присъствие на сцената. И в Бургас, и в Несебър, и в Ловеч, и в София, и в Разград, и в Шумен, публиката го приема по един и същи начин - с бурен смях. По-смешен е и от Жерар Депардийо когато се опули, разказвайки за премеждията на спасителя от плажа или за безработния висшист, преквалифициран като цигулар. Едва ли има човек, който да не се кикоти като луд и докато слуша в изпълнение на Бойко Георгиев “Москвич” - тъжната история на редови член на СБА (на Съюза на българските автомобилисти), закъсал с колата си в Париж. Поетът сатирик през пролетта издаде и свой самостоятелен албум с 14 песни.
“Времето все не ни стига,
ала реално погледнато
времето ни убива”, споделя Бойко. Трагикомизмът на съвременния българин е в това, че “вечно се движим на скорости, всеки настъпва педали... Гълтаме бързи кебапчета за обяд и вечеря направо”. В хаоса на времето, загубени в стоманобетонната си джунгла, спряхме да се усмихваме и да се радваме на смешните неща в живота. Добре, че има спасители комици като Бойко Георгиев!
Той е автор и на песни по текстове на други поети, както и на пародийни “гавъри” (кавър с гавра) по-известни естрадни парчета с негови стихове, казва за него бардът Славимир Генчев.
Макар и автор на предимно хумористични и сатирични творби, Бойко Георгиев пише и изпълнява много лирични песни и балади като “Мъжете не плачат”, “Листото” и други, както и на няколко стойностни песни по елегии на Димчо Дебелянов. Някои от тях са включени в последния му албум.
- В новия си музикален албум разказваш за трудностите пред спасителя на плажа при спасяването на тежки мадами, за одисеята на българин, закъсал с москвич в Париж, но така, че и Жерар Депардийо би ти завидял за способността да разсмиваш хората. Как го постигаш?
- Не съм Жерар Депардийо, но желанието ми винаги е било на хората да им стане добре като ги слушат. Да са сигурни, че песните не ги ангажират и че не се иска от тях нищо повече от това да се смеят. В повечето случаи разказвам някаква парадоксална история, свързана с “малкия човек” на Тодор Колев, поставен в поредната идиотска ситуация от съвременния, развиващ се с главоломни темпове наш живот. Така например на спасителят на плажа, но не Памела Андерсън, а на действителния човек Станчо от малкото плевенско градче Долни Дъбник, му се налага да търси начин да спасява поредната денонощно празнуваща курортистка. Безработният висшист, който насила става цигулар, пък е брилянтната идея на моята жена, която обучаваше безработни...
- От телевизионния екран ни се плезят едни и същи карикатури и ни заливат с бисери от рода на “За Бога, братя не купувайте” или “Кризата свършва, стягайте коланите”. Заради кризата българите все по-трудно прикриват сълзите в очите си. Тези озверели от грижи хора обаче се променят само като те видят с китара в ръка. Защо е много по-лесно да разплачеш някого, отколкото да го накараш да се усмихне?
- Според мен, хората днес вече не могат и да плачат. Сетивата са толкова притъпени, че колкото и странно да звучи - живото изпълнение, театърът, операта, оперетата и дори скромното наше присъствие - на поетите с китари, по-успешно пробива медийният мазол на отделния човек. Особено при малко по-възрастните все повече се усеща жаждата от живия досег с човека на сцената, който не е перфектен, случва се да спре, да сгреши... Но както казваше покойният Георги Минчев: "Може и да е фалшиво, ама сме на живо”.
- “Да плача не зная, не искам, не мога,
макар че светът бих удавил в сълзи,
бих ревнал така, че дори и при Бога
моят вик буря да разрази”,
пееш в “”Мъжете не плачат”. Кой е най-тъжният ти спомен?
- Преди няколко месеца почина мой много близък роднина. В администрацията на гробищата преди нас поръчват погребение един възрастен човек и двама млади, големи мъже - явно баща и неговите синове. Погребението е на възрастна жена. Бащата плачеше непрекъснато - по всичко си личеше, че е починала жена му и тяхната майка. Синовете бяха много смутени и не знаеха какво да правят с баща си. Това, което ме потресе, беше, че възрастният мъж не се разделяше с една от онези цветни, илюстровани библии, предназначени да образоват малките деца. В този безкрайно тежък момент, когато няма сили да понесе загубата, този човек се беше обърнал към Бога – такъв, какъвто си го представя...
- А коя е най-тежката мадама, която си спасявал от морето?
- На мен лично не ми се е налагало да спасявам хора. Има една приказка - щом се стигне до там да се хвърляш в морето - значи вече си закъснял! Аз гледам да не закъснявам.
- Не е трудно да си представя безкрайно дебелата рускиня – 1000 кила от “Спасител”, която се дави с рев на кашалот ... и гадно се смее без два предни зъба. Често ли ти се случва през лятото да ти кажат “но, молодец, как быстро пришли”?
- Казвали са ми: “Очень хорошо смотришь” и гледам, че майките с малките деца се въртят все около нашия пост.
- Днес образът на спасителят на плажа малко се разминава с този на бургаския зевзек и бохем Петьо Пандира, за чиито свалки на спасителен пост номер 10 с чужди туристки още се носят легенди. Ако трябва да си направиш автопортрет, какво би казал за себе си?
- Считам, че най-голямата лъжа, която предаваме от род в род, това е: “Я не сакам да съм добре, сакам Вуте да е зле”. Мили хора – Не може другият да е зле, а аз да съм добре!!! Аз ще съм добре, само когато другите около мене са добре. Ето това се мъча да прилагам на практика в живота си. И да си призная - много е трудно. Но не се отчайвам.
- Преди десетина години по улиците можеха да се видят много“едноклетъчни” с многоклетъчни. Днес, във века на модерните технологии, обаче е трудно да си представим, че има човек, който да няма мобилен телефон в джоба си. Вярно ли е, че ти нямаш?
- Никога не съм имал мобилен телефон. Все по-трудно ми става да живея без телефон и часовник в днешния свят, но обратното би накърнило дълбоката ми вяра в силите, които движат света.
-...Комон са ва!
(вика полицая в смисъл- баш тука ли бе)
Кво ме гледате така?
(викам му аз ядосано на него),
Мен майката ми разката
(но той това не можа да го разбере някакси)
тая скапана кола
(не можем да се разберем какво значи скапана)
Цял Париж събрахме
(и бели, и черни, и цигани, и турци),
луд сеир падна
(ама пък смях, смях да ти разправям)
москвича ритахме
(те така по-срамежливо, ама аз бам, бам),
ама не мръдна
(ба, ще мръдне тоя кютук)...
Това е част от пародията ти за москвича. Така си го възпял, че хората се питат дали наистина не си закъсал с него в центъра на Париж. Как се роди идеята за песента?
- Колкото и невероятно да звучи, я написах по действителен случай. На двама мои колеги, пътуващи из Европа, им се счупва диференциала на москвича на Лионската гара в Париж.
- Каква е силата, която ни размества като пионки по дъската на живота? Вярваш ли, че човек може да се пребори с кармата, т.е. да промени съдбата?
- Човек може всичко! Трябва само силно да го поиска. Но толкова силно, че да захвърли всичко това, на което са го научили неговите предци - то просто не е вярно вече.