Логопедът Станислава Кодева: Любовта е в основата на всяка успешна терапия
Заекването не е нито дефект, нито съдба, а от омагьосания кръг на спазмите и страха от общуване може да се излезе само с упражнения и правилно дишане, казва специалистът
Интервю на Димитър Мишев с логопеда-сугестолог за в. "Компас"
Най-много ме радва усмивката, която изгрява на лицата на децата, когато ги изписвам от групата си, т.е. когато след успешна терапия са преодолели проблема си, споделя логопедът Станислава Кодева, която повечето бургазлии познават като журналист, отразявал близо 20 години социалните проблеми в Бургас и региона. Сега обаче тя помага на своите малки приятели и като сугестолог.
Дипломата й за магистър-логопед е от Пловдивския университет, има и специализация в София за работа с деца с аутизъм и синдром на Даун, а в момента продължава следдипломната й квалификация по специална педагогика към Тракийския университет в Стара Загора. Паралелно с това тя е завършила специализация по сугестопедия и сугестология.
Телефон за връзка: 0886 111998
-Земята е само филия, намазана с хора. Това е част от една песен на барда Пламен Сивов. На тази „филия“ обаче има 7 милиарда души и над 60 милиона от тях заекват. А в България хората с такива говорни нарушения са около 80 000 души. На всеки от тях ли може да се помогне?
-Не разполагам с точна статистика на хората, които заекват в България. Повечето от родителите на децата, които имат езиково-говорни нарушения се обръщат към логопеди, но много късно търсят тази помощ, защото си мислят че проблемът ще бъде решен от само себе си и че това ще отмине с времето, а всъщност той се задълбочава. Важно е родителите да обърнат внимание на проблема и навреме да ги заведат на логопед, за да може да им се помогне.
-При някои заекването е придобито след стрес, а при други сякаш се предава по наследство. Заеквали са близките им. Трети пък го приемат като наказание заради това, че са подражавали на някого. Какво е всъщност заекването – дефект или съдба?
-По-скоро не е дефект. В логопедичната практика специалистите се отричаме от този лепнат израз. Вече се говори не за дефект, а за езиково-говорно нарушение. То е повече на психологическа основа, отколкото да е наследствено. Много често малките деца го получават вследствие на уплаха от куче, някакво домашно животно или по принцип от животно. Също е възможно да се случи след преживян стрес. Това веднага се отразява на говора им. Получават така наречения спазъм и ако не се лекува, не се поеме детето от говорен терапевт, проблемът се задълбочава. В основата на терапията стои техниката на дишане и много специфични упражнения. Ако не се вземат мерки навреме, говорният спазъм се задълбочава и детето не може да изкаже своите мисли, желания и т.н. Срам го е да говори пред съучениците си, за да не бъде подиграван и този психологически проблем се задълбочава. Съветвам родителите, ако забележат дори и малък проблем, да се обърнат към специалист.
-Може да се каже че е като омагьосан кръг? Колкото повече децата заекват, толкова повече се страхуват...
-Точно така. Те се срамуват, че заекват и не могат да се отпуснат нито пред близки приятели, нито пред учителите, нито в обществото и това води всъщност до затварянето им в себе си. Става им все по-трудно в училище и се получава омагьосан кръг, който трябва да бъде нарушен благодарение на родителите, защото не винаги учители имат време и възможност да обърнат внимание на децата от целия клас, състоящ се от 25-30 деца.
-Повечето бургазлии познават Станислава Кодева като журналист, но вие се посветихте на каузата да лекувате деца със синдром на Даун, с аутизъм и с говорни нарушения. Трудно ли ви беше да се откажете от кариерата си в медиите, за да помагате на хора с тежки проблеми?
-Това беше един голям житейски завой за мен в правилната посока. Избрах по-хуманното и по-доброто за себе си, защото обичам децата. В продължение на 18 години бях социален репортер. Един мой приятел, известна политическа фигура в Бургас обича да казва, че бивш полицай и бивш журналист няма. Така че аз си оставам журналист. Това ми е в кръвта. Отразявах събитията в училища, детски градини, в домове за сираци и такива за стари хора. Социалната материя ми е много позната. 2012-а бе годината, в която записах логопедия в Пловдивския университет. След това в София бях на специализация в един известен детски център за работа с деца с аутизъм и синдром на Даун, а в момента уча следдипломна квалификация специална педагогика към Тракийския университет в Стара Загора. Паралелно с това завърших специализация, която е малко позната в България, сугестопедия и сугестология. Това е наука между педагогиката и психологията, в която под формата на игра и забавление детето се научава да чете и да пише, да смята. Капацитетът на мозъка му може да поеме много по-голяма информация, отколкото когато учи в масово училище. Играта с дете и любовта към него стоят в основата на тази наука, наречена сугестопедия. Неин основател е проф. Георги Лозанов, но не медийният експерт. Това е един човек с голямо сърце, който е искал в България да основе такава школа, но с течение на обстоятелствата, по политически причини, той е емигрирал в САЩ, където е основал най-голямото училище по сугестопедия, а по-късно, след събитията през 1989г., той се връща в България и безплатно обучава специалисти – сугестопедагози. Напоследък се говори за тази наука, но такива частни детски градини и училища има засега само в София. Не съжалявам, че смених професията, напротив, сега се чувствам много по-силна и уверена в себе си, защото съм посветила живота и времето си в полза на децата със специални потребности.
-А как лекувате по метода на сугестопедията?
-Има специални начини. На аутистите, например, много помага музиката на Моцарт, в различни диапазони, разбира се. Тя ги се успокоява и по този начин можеш да комуникираш невербално и вербално с тях. Под формата на игра, децата научават много неща. В основата на всичко обаче стои любовта към децата. Трябва да ги обичаш, за да могат да ти се доверят и да дадат всичко от себе си, за да работите заедно в екип. Нужно е то да ти асистира в работата.
-Какво чувствате когато в кабинета ви влезе човек, който не може да контролира спазмите в гласа си, тиковете и мимиките?
-Просто го предразполагам. Съществуват специални дихателни упражнения и гимнастика, която предразполага самия човек. Има и психологически момент, когато човекът трябва да разбере за проблема, който трябва да бъде разрешен с помощта на говорен терапевт, защото от само себе си не биха могли да се получат нещата. Много е важно човекът, който е дошъл за помощ, да ти има доверие на 100%. Без това той не може да се отпусне и да проведете една правилна терапия.
-За Мерилин Монро, по която мъжете са полудели, е известно, че също е говорела бавно и напевно. Вероятно е имала същия говорен проблем. Карате ли вашите заекващи приятели да пеят?
-Да, понякога. Разполагам със специална музика, която ги отпуска. Те се чувстват в приятна компания и говорният спазъм почти изчезва. По този начин децата започват да разговарят съвсем нормално. Друг е въпросът когато те попаднат в компания с непознати хора. Тогава проблемът се връща обратно в изходна позиция. Казано е, че заекващите усещат хората срещу себе си, с които контактуват. Ако човекът носи отрицателна енергия, спазъмът при заекващия се усилва, а когато носи положителна енергия, заекващият почти не получава говорен спазъм.
-В съзнанието на хората с говорни проблеми живее легендата за Демостен. Преди да стане известен като най-добрия древногръцки оратор, той също е заеквал. Слагал си е под езика камъче, заучавал наизуст цели диалози и ги е произнасял пред огледалото, а след това отивал да надвика и рева на морските вълни. Окачвал е дори меч, който се забивал в рамото му при всяко нервно потрепване. Може ли болката да лекува? Какво е необходимо за да се освободи заекващият от този проблем?
-Болката не може да лекува. Това се постига с мотивацията да преодолееш тези езиково-говорни прегради. Нужно е да вярваш в себе си, да имаш доверие на говорния терапевт, който всъщност ти помага. Освен това вие ме подсетихте за нещо много интересно. Много известни личности като Леонардо да Винчи, Том Круз, Стивън Спилбърг, Мария Кюри, Бетовен, Моцарт, Нютон, Марк Твен, Ван Гог, Джим Кери, Стив Джобс са аутисти. Геният от филма „Рейман“ с блестящата игра на Дъстин Хофман и Том Круз е аутист. Той има феноменална памет и може да смята с 6-цифрени числа. Повечето аутисти са хора с много богата душевност и умеят много неща, които обикновените хора не могат. Искам да вметна също нещо много интересно за децата индиго, които си избират с кого да контактуват. Те си спомнят минали прераждания. Макар че живеят в свой собствен свят, знаят много неща, които ще се случат или са се случили в техни предишни животи. Бих казала, че това не е някаква измислица. Такива са фактите, които присъстват не само в публичното пространство като новини. Има и една книга „Децата на новото хилядолетие“, чийто автор Ян Ван Хелзинг в продължение на 15 години е изследвал тези деца и е ходил по цял свят за да разучава тяхната съдба и е записал спомените им от миналите животи. Децата индиго са свидетелство за прераждането. Душата е вечна, от нас зависи дали ще я развием, дали ще живеем в правилната посока, или като примитивни хора.
-Наука за внушението, наречена сугестология и нейното приложение в педагогиката, как я усвоихте?
-Завърших квалификационен курс към университет „Проф. д-р Асен Златаров“. Преподаватели ми бяха известни софийски специални педагози, които са били ученици на проф. Лозанов. Обучението бе с много практически занятия, с музика и танци. Под формата на игра ние усвоявахме полезна информация, която можем да приложим при работата си с децата. За съжаление, на този етап ръководителите на повечето училища не приемат този метод, защото не искат да нарушат стандартите, по които се обучава детето.
-Трябва ли да има логопед във всяко училище?
-Разбира се, че да, защото по неофициална статистика всяко второ дете е с езиково-говорно нарушение. При най-малкия проблем трябва всеки родител да се обърне към терапевт.
-Какво бихте добавили за себе си? Какво най-много ви радва в живота?
-Усмивката на едно дете когато го изписвам от групата си, т.е. когато е преодоляло проблема си след успешна терапия и вече няма нужда от мен като терапевт. Оставаме приятели с тези усмихнати деца. Отдавна мечтаех да работя с деца с увреждания, защото много често посещавах домове за деца с физически и с ментални увреждания. Те са отритнати от обществото, защото то ги приема като недъгави и излишни. Колкото по-далече от града е този дом, толкова е по-добре за него, защото хората не искат да нарушават своето спокойствие, когато стои на оградата едно такова дете, жадуващо за обич и внимание. Свикнали сме да не приемаме тези деца, а да ги държим встрани.
-Какво бихте посъветвали родителите на вашите приятели? Как да прекарат времето си?
-Първо искам да им пожелая весело лято, но ако са започнали терапия, не трябва да я прекъсват, защото проблемът се задълбочава. Могат да разредят логопедичните сесии, но в никакъв случай да не ги прекъсват, защото колкото повече едно дете работи с терапевт, толкова то се чувства по-сигурно в себе си и преодолява навреме възникналия проблем.
-А за да стане това какво още е необходимо?
-Един терапевт, който работи с деца, трябва първо да усвои умението да работи с детската душа, защото тя е много лесно ранима, специфична е и жадува за обич, за топлина, за разбиране. Затова специалистът трябва да стане приятел с детето и след това да решат заедно проблема. Изисква се внимание и най-вече любов, защото тя е в основата на всяка успешна терапия.